Из Егейска и Вардарска Македония – история за душата на една изгубена България


“…Решаваме първо да посетим остров Свети Ахил, където са руините на катедралата и гробът на цар Самуил. Аз лично нямам търпение да отида там. 
Приключваме бързичко с късния обяд и се връщаме при Малкото Преспанско езеро, където оставяме колата на паркинг. От него по дълъг около километър мост поемаме пеша към острова. Няма друг начин да се стигне там, освен, разбира се, с лодка. 
Тук е била резиденцията на цар Самуил, главна крепост на Преспа и седалище на Българската патриаршия, преди столицата да бъде преместена в Охрид. Крепостта, твърди преданието, е заемала целия остров с многобройните си сгради: двореца на владетеля, църкви, жилищата на войниците и всякакви други, нужни за поддържането на живота в крепостта, постройки – фурна, ковачници и пр. Единствената обаче, чиито руини са запазени днес, е сградата на катедралния храм. До него води маркирана алея, дълга не повече от петстотин метра. 
Руините и сега говорят за някогашното величие на катедралата. Тук Самуил е бил коронясан за цар. Тук е и погребан – в преддверието на храма, до дясната стена. Всъщност гробовете – каменни саркофази, са три на брой. Освен този на царя, другите два са вероятно на сина му Гаврил Радомир и на племенника му Иван Владислав. От снимки в интернет знам кой е царският – третият от входа навътре. Ако не сте проверили, няма как да го разпознаете: гърците са изтрили надписа „Самуил, цар български“. Но... О, колко мило! Предишен посетител е поставил на надгробната плоча стрък лопен вместо букет. В жълтите цветчета по издължените стъбла на растението сякаш виждам сноп запалени свещи. И се разплаквам. Не знам дали защото съм трогната от жеста на родолюбивия българин, или заради дупката в каменния саркофаг, от която стърчат тръни. Като гротеска на днешна България, мисля си. На съвременната държавност, която паразитира върху почвата на великото ни минало. Липсва само гарван, който да „грачи грозно, зловещо“. Но пък има крави, които, пуснати сред свещените за нас руини въпреки преградата отпред, са осрали навсякъде. 
Разхождам се между стените на храма, който всъщност е построен още от цар Борис Покръстител. Самуил го обновява основно и пренася тук от Лариса мощите на свети Ахил. Когато успяваме да прогоним кравите от вътрешността на храма, се изкачвам по стъпалата до извитата стена на апсидата, където има три прозоречни арки с изглед към езерото. Настанявам се в една от тях и там, в това свещено олтарно пространство на българската история, дълго съзерцавам омиротворяващата картина на притихналото сред околните планини езеро. Каква прекрасна българска земя! Каква непрежалима загуба... “