“…Дълго оставаме притихнали в прегръдка, сякаш вкопчени в спасителните думи на тази изстрадана молитва. Всички го правим понякога – уморени, огорчени, обидени, свиваме крилата на любовта, които извисяват душите ни. Гневни и сърдити на живота, стоварваме бремето му върху най-обичните, изричаме и правим неща, които могат да разрушат най-ценното, което имаме. И пак на любовта разчитаме – за спасение. Това си мисля, докато се изкачваме по стръмните калдъръмени улички към поляните от южната страна на града. Просторните ливади, меките хълмове и горите увличат да бродим дълго, потънали в блажено безвремие, защото наистина, както отбелязва Каравелов, „балканските планини са създадени само за блаженство“... “
