“… Пътеката отново тръгва нагоре и с всяка следваща крачка пред нас сякаш се вдига завеса, зад която е скрит приказен свят. Не усещаме кога сме се изкачили на високото, а разкрилата се там гледка към пирамидите и Пирин планина спира дъха ни. Всички мълчим в ням възторг, насядали на билото, и съзерцаваме тази необикновена долина, оградена от причудливи 100-метрови пясъчни фигури. „Може ли на човек да му омръзне тази гледка, дори и ако всеки ден я вижда?“, питам се. Не мога да си представя, че бих могла да претръпна към подобна красота. Напротив – струва ми се, че с всеки ден бих я ценила все повече. Точно както влюбването се трансформира в любов, която с годините става все по-голяма. Не любов, а Любовище. Точно това е името на селцето от другата страна на суходолието, чиито къщици са пръснати живописно сред зелените хълмове над пирамидите и току под заснежените върхове на Пирин. „Искам да отидем там!“, възкликвам…
(…) Любовище прилича на филмов декор. В този час тук, на високото, между зелените хълмове, сред планински дипли и пясъчни пирамиди се стелят мъгли, придавайки на мястото романтично-мистична аура. Сякаш красивата мома Люба всеки момент ще изплува от мъглата, къщите ще оживеят и от чардаците ще се чуе възклицанието: „Люба! Вижте!“. Така, според легендата, възникнало името на селото. Вървим по калната и май единствена улица и малко по-нагоре виждаме мъж и жена, които се опитват да приберат овцете, понеже започва да вали (…) Стоим известно време под дъжда в това неземно село с любовно име, очаровани от магията му, но скоро, като в тъжна сцена от филм, се качваме в колата и бавно потегляме сред стичащи се по прозорците дъждовни сълзи. Любовище! Това име заслужава по-интересна история от „Люба! Вижте!“, мисля си. Измислям я, докато пътуваме обратно към Мелник…“
