"...Скоро стигаме до разклон за село Очиндол. Любопитни сме, а виждаме и табела за ресторант – макар да е още рано, бихме се подкрепили с малко храна. Когато поемаме нагоре към селото обаче, забравяме за нуждите на тялото. „...Религиозен, съзерцателен, мистик става човек тука, лице с лице с Бога, комуто чувствува духът и мъдростта, и неизмеримостта...“ На Вазов са тези думи и макар да се отнасят за местността между гара Бов и село Заселе, известна като Вазовата екопътека, не по-малко истинни са те за това място, мисля си, когато влизаме в селото и пред очите ни се разкрива един от най-красивите старопланински пейзажи, които съм виждала... Каква чудна перспектива към планината: от ливадите на селото през близките хълмове към по-далечните баири до върховете най-отзад – погледът дълго броди, следван от възторзите на душата... Истинска „махала Небесна“!
По пътя към Очиндол в петметров паметник е увековечен един от емблематичните герои на българската литература – Вазовият дядо Йоцо, и неговата жажда да види със слепите си очи „българското“. Много силен в своята символика образ. Сякаш тази каменна статуя повтаря онази мъдрост, която толкова обичаме да цитираме, но рядко успяваме наистина да преживеем: „Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите“*.
(...) Колко многозначително, че именно тук, под слепите очи на жадния да види „българското“ дядо Йоцо, всяка година се провежда национален фолклорен събор „Де е българското?“. Мисля, че отговорът е: „По средата на гърдите ни!“..."
*Екзюпери, Антоан дьо Сент. Малкият принц. Пловдив: Хермес, 2016. Превод Константин Константинов. – Б. а.
