“…Не знам как попадаме на Лилково – непознато за нас родопско село на 1400 метра надморска височина, чието древно име Кинтулос, според едно по-скоро поетично, отколкото научно тълкувание, означава „високото село край ливадите божествени“...
(...) Малко преди Лилково отново се появява асфалт, но ние почти не забелязваме. Защото картината, която внезапно се разкрива пред очите ни при последния завой към селото, буквално ни спира дъха. Научно доказано или не, Лилково напълно отговаря на поетичното си име: високо село край божествени ливади! Не знам какъв образ изплува във вашето съзнание, когато чуете „Родопи“, но моето винаги е рисувало тази планина именно така: огрени от слънце ливади, ширнали се по меки хълмове, от които можеш да докоснеш небето, а краят им се губи във величествени борови гори. На най-слънчевия склон – бели каменни къщи, скупчени около стара църква, от чиято камбанария тук, в този момент, сякаш за да ни поздрави с „добре дошли“, се разнася звън. Различен звън. Плътен по родопски, каба звън, който отеква в душата и като звука на гайдата те кара да настръхнеш с нотките на някаква дълбока, изстрадана тържественост...
(...) Времето сега обаче напредва, а искаме да посетим и Ситово – „селото, прославящо Бога“, според друго „ненаучно“, но не по-малко интересно тълкувание на името.
(…) Усещането в самото Ситово също е особено и доста различно от това в Лилково. Друг вид магия е – не разлята, а събрана. За разлика от простора на „ливадите божествени“, тук е като фуния. „Всъщност – като мегафон“, коригирам се след малко. Площадът, до който извежда пътят, прилича на сцена със специална акустика. Всяка произнесена тук дума резонира в камъните и усилен, звукът прехвърля хълмовете, за да пренесе казаното до Бога. Сякаш самото село е някакво древно светилище, в което хората са се събирали, както ние днес в храма на литургия, за да славят Бога…”
